СДУ̀МВАМ СЕ, -аш се, несв.; сду̀мам се, -аш се, св., непрех. Диал. Наговарям се1, споразумявам се; сговарям се, сгаждам се1, сгласявам се. – Я да си идеме ние пеша. Ей го къде е? – сдумваха се бащата и майката, докато синът отриваше колата. Ст. Даскалов, ЕС, 196. – Знай, Ангелино, Грозьо и писаря се сдумали, сдумваха се ей сега: – ще те искат, Ангелино – шепнеше ѝ след малко Джонко. А. Страшимиров, ЕД, 34-35. Ний се сдумахме да нападнем на разбойниците. В. Друмев, НФ, 17. Скараа се тримина дружина / кой да либи косефка девокя, / скараа се, па са се сдумали: / „А да идеме, на съд да кажеме, / нъ съдиа, косефски владика, / какво рече – се така че да е“. Нар. пес., СбНУ ХLІV, 403.
– Друга форма: сдуму̀вам се.